В продължение на десетилетия, богати на ресурси африкански нации работеше по ясен модел от шахта до кораб, при който чуждестранни оператори извличаха сурова руда, товареха я на товарни кораби и я изнасяха в чужбина, оставяйки страните производителки с малко какво да покажат.
Днес държави като Зимбабве, Намибия, Мозамбик, Гана и Гвинея демонтират тази система – като забраняват износа на суровини и налагат местни правила за обработка. Тези мерки принуждават международни минни фирми, включително китайски компании, да инвестират милиарди долари в местни преработвателни предприятия.
Сега, вместо просто да доставят руда, китайските фирми изграждат местни съоръжения за преобразуване на зимбабвийския литий в неговите сулфатни или карбонатни форми, гвинейския боксит в двуалуминиев оксид и мозамбикския графит в материали за батерии.
Товарен влак, превозващ боксит за трансбордиране в кораби за насипни товари чрез покрит механизъм на конвейерна лента, в Камсар, Гвинея. Снимка: Shutterstock
Според Карлос Лопес, професор в Училището за публично управление „Нелсън Мандела“ на университета в Кейптаун, промяната е много по-дълбока от обработката на ресурсите. „Китай все повече вижда Африка като едно от малкото останали широкомащабни пространства, където индустриалната експанзия, урбанизацията, разгръщането на инфраструктура и растежът на потребителите все още могат да се развиват едновременно в продължение на десетилетия“, каза той.
Континентът става все по-малко периферен доставчик и повече стратегически център между разделени икономически блокове, каза Лопес, като китайските фирми са по-склонни да се локализират там, където правителствата гарантират яснота на политиката, надеждна енергия, вътрешно търсене и регионален мащаб.
„Забраните за непреработен износ няма непременно да възпрат инвестициите“, каза той, добавяйки, че африканските страни, налагащи забраните, всъщност могат да подобрят качеството на инвестициите, като наложат по-дългосрочни ангажименти.
Тези политики обаче бяха успешни само когато държавите притежаваха дисциплина в преговорите и институционална съгласуваност, предупреди Лопес – в противен случай забраните рискуват да се превърнат в груби инструменти, които подхранват контрабандата, нестабилността на политиката и търсенето на ренти от елита.